Отношението към българите на т.нар. "Гражданско управление" по време на Руско-турската война(1877-1878)

"- Струва ми се - отговаряха на разказите ми за бягството на нещастния народ - че вие искате вместо да управляваме страната, да се отдадем на филантропия. Да, разбира се - това, което разказвате, е много тъжно - но какво можем да направим?
- Да помогнем! - Длъжен бях да отговоря аз.
- Т.е. - да се явим подстрекатели на такова бягство? Ако българите узнаят, че обезпечаваме съществуването им, тогава не десетки, а стотици хиляди ще хукнат да бягат.
- Нима предполагате, че парчето черен хляб, което дадете на гладните хора, ще бъде достатъчна причина, която да накара хората да изоставят своя дом,  своето имущество? Да предизвика такива явления, като изоставянето на собствените деца по стръмнината от българските майки?
- Прекрасно, но това не е наша работа. Нека с него да се занимава славянският комитет! Защо той не прави нищо? За нас има други, по-важни държавни интереси, на които трябва да бъдат посветени грижите ни.
- Но позволете да Ви запитам - държавният интерес не се ли заключава също и в това, да не принуждаваме населението, или поне известна част от него, да проклина нашето появяване в тази страна?
- Нима ние сме виновни за бягството им? Не сме ги приканвали към това!
- Относно поканата, разбира се, ние можем да се шегуваме, но относно това, кой е виновен за това бягство - и ние имаме известна вина.
- Е, това е друг въпрос! За това ще съди историята!
- А до съда на историята, хората ще умират от глад!
- Умират от глад - това са силни думи!
- Ако си бяхте направил труда да се поразходите от Габрово до Шипка, може би бихте се съгласил, че тези силни думи са горчивата истина!
- И така да е, нека българите сами си помагат - те са достатъчно богати. Дай боже един ден (след двеста години) нашите селяни да станат толкова богати, колкото са те! Нека се научат да си помагат един на друг! Гражданското управление не е създадено за филантропия!"
Е.И.Утин, "Писма от България"

Е.И.Утин - из "Писма от България"

Ето как Евгений Исакович Утин, военен кореспондент през Руско-турската война (1877-1878), описва в книгата си "Писма от България" отношенията между освободители и (полу)овободени след погрома при Стара Загора и изтеглянето от Казанлък:
"Българите ни гледаха, и защо да крием, на много лица не беше трудно да се прочете укор, отправен към нас, русите.
- Дойдохте да ни спасявате и ето какво направихте с нас! Ако не бяхте вие, може би пре-спокойно щяхме да си доживеем старините в нашите села, а сега? Колко загинаха вече и колко още ще загинат!
Ако в очите им можеше да се прочете такава мисъл, кой би се решил да хвърли заради нея камък по тях? Кой би могъл да ги обвини в неблагодарност? Чашата на страданието им се беше препълнила, за тях съществуваше само настоящето и те не виждаха в това настояще нищо, освен безпримерно нещастие.
Но макар нито за секунда в главата да не се мяркаше мисъл на обвинение към българите за тези неми упреци, те все пак произвеждаха тежко впечатление. В душата се надигаше чувство на досада, злоба, но не срещу българите, а срещу нас самите. Ако не бяхме постъпили така лекомислено в началото на войната, ако ги нямаше всички тези недомислици, които изникнаха във военната организация, нямаше да станем неволна причина за невероятните бедствия над българското население..."