Утин, за руската душевност.

"Нашето обществено развитие се движи наистина със скоростта на костенурка. В течение на дълги векове ние, покорени в началото от външното татарско иго, след това от вътрешното иго на московската епоха, в съвсем близък контакт с татарското, почти не чувствахме потребност от обществена самостоятелност. И тя (обществената самостоятелност) се представяше в доброто старо време, а и сега все още се представя от някои мракобесници, прикриващи своите лакейски мисли и чувства зад паравана на нашата обществена незрялост и непригодност, като някаква необичайна странност, напълно непригодна, както се казва, за самобитната природа на руския народ. По силата на такова минало, с което не се е простило напълно и настоящето, ние разглеждаме всеки частичен успех в нашия обществен живот не като нещо, което е напълно в реда на нещата, а като милостиня, дребно подаяние, което зависи от благоприятния случай. Искат - дават, не искат - не дават. Днес дават, утре вземат. И общественото чувство е дотолкова принизено при това, че подобно отношение към обществото се приема за нормално. При съществуването на такова отношение към, очевидно, най-присъщите надежди на всяко общество, изведено по собственото му мнение от ужасно състояние, става ясно, че ние, по силата на историческите предания, само това знаем - да благодарим. Благодарността не слиза от нашите усти. Погалят ни по главицата - благодарим, нашляпат ни хубавичко за някаква глупост, ние разбира се помрънкаме, но и в нашето мрънкане, както при послушните деца, се чуват думи на благодарност за получения урок. Какво чудно има, ако ние, така да се каже, исторически възпитаващи се в чувство на благодарност, изискваме такава и от другите, които имат щастието, или нещастието да се сблъскат с нас. За какво трябва да са благодарни, това е друг въпрос, но са длъжни да са благодарни. Така изисквахме и продължаваме да изискваме благодарност от румънците, макар че - не трябва да крием - кой знае какви благодеяния не сме им оказали. И даже им се сърдим и ги наричаме неблагодарни за това, че не изпадат във възхищение от това, което и нас, и всеки друг, не би довело до възторг.
По същия начин изисквахме от първия ден коленопреклонение от българите. И го изисквахме даже в тези дни, когато нашето застъпничество им навлече страшните беди, подробно описани в предишната глава. Неумереното изискване на благодарност във време, когато още не е имало за какво да благодарят, имаше като последствие значителното охлаждане на това внезапно влечение, което бяхме почувствали към южните славяни. Въпросът за тази "благодарност" все пак не е безпредметен, доколкото, пораждайки в някакъв момент някаква хладност, в бъдеще може да съдейства за установяване в известнастепен на недружелюбни отношения между нас и другите славянски народи..."
Евгений Исакович Утин - "Писма от България", 1879 г.
Евгений Утин е руски юрист, писател, журналист, военен кореспондент в Руско-турската война (1877-1878).

И детето дава крушки...

"Напротив, по време на нашите неудачи ние се отнасяхме с българите особено недружелюбно; обидни, болни ни бяха нашите поражения и ние прехвърляхме злобата си върху българите, обвинявайки ги с все по-голяма настойчивост във всевъзможни пороци и престъпления. Никога друг път, както в това злополучно време, в което без съмнение виновни бяхме само и единствено ние, не ми се е случвало толкова често  да чувам при всеки удобен и неудобен случай:
- Ама че народ! Не си заслужава да си проливаш кръвта за него! Неблагодарен, тъп и т.н, и т.н.
Може би тези обвинения се чуваха по-често и затова, защото по време на нашето придвижване от Търново до Горна Студена се налагаше често да спираме в български села и следователно, по-често да се сблъскваме с българите. Поводите за стълкновения бяха дребни и във висша степен еднообразни. Неоказан достатъчно радушен прием от българите - тозчас се чува:
- Ето ти народец! Да пропаднат в дън земя всичките тия братушки!
Отговаря българинът на искането за зоб за конете, или за кокошка, с лаконичното "нема" - незабавно се разпространява:
- Турците знаеха как да се справят с тях! Много нежничим ние с тях, а виж, ако ги отупаме хубаво, тогава друга песен ще запеят! Не си струваше и да си помисляме да ги освобождаваме!
......................
Случвало ми се е да беседвам няколко пъти с българи за подобни стълкновения и не мога да не призная, че техните обяснения заслужават по-голямо внимание.
- Разбира се - разсъждаваха те - по-добре щеше да е, ако българите не даваха ни най-малък повод за подобни обвинения в неблагодарност, но влезте и в тяхното положение! Цялата придунавска България, срещу населението на която предимно се чуваха оплакванията, много бързо беше заета от руски войски. В заетата местност нямаше почти нито едно село, в което да не са пребивавали руски войници. Идват те за първи път - приемат ги добре: всичко дават, нищо не отказват. Тръгват си те, след известно време се появяват други - тях също приемат дружелюбно, макар и може би, с леко по-малка радушност; отново делят с тях благата си българите, но вече не чак толкова щедро. След вторите се явяват трети и т.н. Запасите не са кой знае какви, скоро се изтощават и често се случва от българите да се изискват всякакви провизии, които те наистина нямат. Наистина - признаваха си българите - случвало се е да скриваме някои наши блага, но и затова не трябва да ни вините строго. Много хора, раздавайки всичко, което могат да поделят, запазват за себе си  за черни дни, за през зимата, някакви запаси, добре разбирайки, че иначе могат да се обрекат на гладна смърт. Налага се да помислят с какво ще хранят семействата си през цялата зима, с какво ще засеят полето, с какво ще си платят данъците, особено ако не вие, а турците дойдат да ги събират..."
Евгений Исакович Утин - "Писма от България", 1879 г.
Евгений Утин е руски юрист, писател, журналист, военен кореспондент в Руско-турската война (1877-1878).

Отношението към българите на т.нар. "Гражданско управление" по време на Руско-турската война(1877-1878)

"- Струва ми се - отговаряха на разказите ми за бягството на нещастния народ - че вие искате вместо да управляваме страната, да се отдадем на филантропия. Да, разбира се - това, което разказвате, е много тъжно - но какво можем да направим?
- Да помогнем! - Длъжен бях да отговоря аз.
- Т.е. - да се явим подстрекатели на такова бягство? Ако българите узнаят, че обезпечаваме съществуването им, тогава не десетки, а стотици хиляди ще хукнат да бягат.
- Нима предполагате, че парчето черен хляб, което дадете на гладните хора, ще бъде достатъчна причина, която да накара хората да изоставят своя дом,  своето имущество? Да предизвика такива явления, като изоставянето на собствените деца по стръмнината от българските майки?
- Прекрасно, но това не е наша работа. Нека с него да се занимава славянският комитет! Защо той не прави нищо? За нас има други, по-важни държавни интереси, на които трябва да бъдат посветени грижите ни.
- Но позволете да Ви запитам - държавният интерес не се ли заключава също и в това, да не принуждаваме населението, или поне известна част от него, да проклина нашето появяване в тази страна?
- Нима ние сме виновни за бягството им? Не сме ги приканвали към това!
- Относно поканата, разбира се, ние можем да се шегуваме, но относно това, кой е виновен за това бягство - и ние имаме известна вина.
- Е, това е друг въпрос! За това ще съди историята!
- А до съда на историята, хората ще умират от глад!
- Умират от глад - това са силни думи!
- Ако си бяхте направил труда да се поразходите от Габрово до Шипка, може би бихте се съгласил, че тези силни думи са горчивата истина!
- И така да е, нека българите сами си помагат - те са достатъчно богати. Дай боже един ден (след двеста години) нашите селяни да станат толкова богати, колкото са те! Нека се научат да си помагат един на друг! Гражданското управление не е създадено за филантропия!"
Е.И.Утин, "Писма от България"

Е.И.Утин - из "Писма от България"

Ето как Евгений Исакович Утин, военен кореспондент през Руско-турската война (1877-1878), описва в книгата си "Писма от България" отношенията между освободители и (полу)овободени след погрома при Стара Загора и изтеглянето от Казанлък:
"Българите ни гледаха, и защо да крием, на много лица не беше трудно да се прочете укор, отправен към нас, русите.
- Дойдохте да ни спасявате и ето какво направихте с нас! Ако не бяхте вие, може би пре-спокойно щяхме да си доживеем старините в нашите села, а сега? Колко загинаха вече и колко още ще загинат!
Ако в очите им можеше да се прочете такава мисъл, кой би се решил да хвърли заради нея камък по тях? Кой би могъл да ги обвини в неблагодарност? Чашата на страданието им се беше препълнила, за тях съществуваше само настоящето и те не виждаха в това настояще нищо, освен безпримерно нещастие.
Но макар нито за секунда в главата да не се мяркаше мисъл на обвинение към българите за тези неми упреци, те все пак произвеждаха тежко впечатление. В душата се надигаше чувство на досада, злоба, но не срещу българите, а срещу нас самите. Ако не бяхме постъпили така лекомислено в началото на войната, ако ги нямаше всички тези недомислици, които изникнаха във военната организация, нямаше да станем неволна причина за невероятните бедствия над българското население..."