Нищо ново под слънцето

"ЕДНА ЧОРБАДЖИЙСКА КОМЕДИЯ. - Нашиът чорблѣеджия, додѣ не бѣше си смугнал лъжицата в чорбата, бѣше един от найгорѣштитѣ заштитници на сиромаситѣ и един от найголѣмитѣ противници на другитѣ чорблѣеджии. Най спасително за сиромашта е, казва той, да ся мѣняват чорбаджиитѣ сѣка година, и никога никой чорбаджия да не стои повече от година на чорбаджийски пост.
За тѣзи му прави прикаски народът го избра и го тури чорбаджия, но нашия приятел не се забави да покаже на работа че неговото правдолюбие било от корист и само за чузда смѣтка. Като доде ред за него да оправдае, това което проповѣдоваше, прѣди додѣ не бѣ станал чорбаджия, А! работата стана друга, той обърна колата. Годината си мина и прѣмина, а правдолюбецът чорбаджия, като тегли трънйе на своитѣ проповѣди, и че си струва и оглушки, ако би нѣкой отстрана да му ги подмѣтне. А! казва той, като са оговаря съм, за да може един чорбаджия да служи както трѣба на народът, трѣба да са застои на поста си и да провѣщей в градскйтѣ расправи, за да научи от дѣ да улавя и как да свършя сѣка една работа. И тѣзи свои сладки думи, нашата чорбадже..а (не може да се разчете; производно на чорбаджия), ги подслажда йоще повече със честы почерпки, я на по зѫбеститѣ пак и зефети и понаправва, като да ги залъгва да им неостава твѫрдѣ врѣме да си показват зѫбитѣ.
Както на другитѣ хора в нѣкой работи тъй и на чорбаджиитѣ густовитѣ сѫ различни, особенно в давиитѣ. Има едни че обичат дребни и кѫсички давийки, други обичат ѣдри, вишокосни давии, нашиът чорбоѣеджия пак е такваз пасмина дѣто густът му е на мекокоститѣ давии."
Петко Р.Славейков, в. Гайда, 25.04.1864 г.

Раковски, за заточението на българските владици

"А българският въпрос от вероизповеден започна да става политически и живо да възбужда дипломатическото внимание на посланиците на великите сили в Цариград. Тука се бореха православие, католицизъм и протестантство!
Руският посланик трябваше да защити целостта на православието като едно отдавнашно изключително право на Русия и то с върховната свещеническа власт, в лицето на вселенския константинополски патриарх, както винаги е било неофициално и официално, а особено в Одринския договор с отоманската порта (1829). Френският посланик трябваше да подпомогне пропагандата в България, която не можеше да напредва, докато българските свещеноначалници стояха в Цариград и управляваха този народен въпрос заедно с изпратените от страна на народа представители и намиращите се в Цариград български търговци;
Така че и за единия, и за другия, заточението на българските свещеноначалници вършеше работа. От подплашването и отчайването на българите се очакваше или да престане борбата с патриаршията, или да се примирят като им се даде някакво право, за което се готвеха и проекти, или да приемат предлаганата уния, под покривалото на която се криеше католицизмът.
Английският посланик г-н Булвер имаше съвсем противоположна позиция по този въпрос. На него му вършеше работа да подпомогне исканията на българския народ и да подържа българските свещеноначалници, но се изискваше някакво сближение на българската църква с английската и нейните разклонения. Но такова нещо не беше лесно да се изпълни при такива обстоятелства.
При това състояние на нещата се издейства султанско ираде (указ) да се изпратят българските свещеноначалници в заточение."

Г.С.Раковски, в. "Будущност", бр.1, 08.03.1864 г.

Петко Р. Славейков, " Езикоученйето на Бѫлгаритѣ"

"...Знаенйето на езици ако и да е добро нѣщо, но то не е ученйе. Повечето от Европейскитѣ народи не учят други езици, освѣн своя си само, немат и нужда да учят други езици ; защото на своя си език намѣрват сичко що им трѣба по учебна чяст. Чюжди езици учят тѣзи народи, които сѫ по назад от други в' просвѣщенйето, каквото сѫ йоще Русцитѣ, Гѫрцитѣ, Власитѣ, Сѫрбитѣ ; защото каквото им трѣба сичко за изученйе немат го напѫлно во езика си. На слѣд много издирѣ, като вѫрвим ние, то са знае че имами нужда да знаеми едни кои-годе от Европейскитѣ езици, и като такѫв приет е вече Френския по всеобщото си употрѣбление ; прави това и Турския като език на правителствующия народ. Но най напрѣд нашия, като език народѣн трѣба ние добрѣ да изучами и наукитѣ на него да свършими, че тогаз, Трския и Френския, и то е доста. Тѣзи пак, които ще са занимават сѫс филологията, тѣ вече, като ищат, и като имат врѣме, нека си учят Славенски, Грѫцки че и Латински ако щѫт. Никога обаче за изучянйето на един, кой-да е странен език, не трѣба да са прѣнебрѣгва народния език, и наукитѣ.
Хиляди пыти по добро и по прѣдпочтително да знае челѣк науки, нежели десет Европейски Езици; защото не сѫ езицитѣ които просвѣщават и образуват челѣка но наукитѣ. Ние имаме в наше село един циганин, калайджiя, той отъ малѫк в странство по Цариград, по Влашко научил бѣ твьрдѣ турски, грьцки и Влашки; сега в послѣниата война, като го проваждаха мекереджия та слугувал на френцитѣ и на Ингилизитѣ, той научил доста добрѣ да говори френски и ингилишки. Но тоз чиляк без писмо, без наука, не е нищо друго пак, освѣн един циганин непросвѣтен, който нѣма понятйе от нищо по-високо знанйе и знанiето на езици не му служи за никаква работа; защото и само с циганкитѣ може да дѣха и да калайдисва сѫдоветѣ."

Петко Р. Славейков, " Езикоученйето на Бѫлгаритѣ", в. Гайда, бр. 8, 21.09.1863 г.

Из "Писма от България", Е.И.Утин. Откъс седми.

- Бихте ли желали да бъдете присъединени към Русия?
- Ако не може иначе, ние ще бъдем доволни.
- А ако може?
- Тогава, по-добре е самостоятелно съществуване под покровителството на Русия.
- Защо е по-добре? - любопитствах аз.
- Виждате ли, ние сме много привързани към Русия, но да бъдем присъединени към вас все пак би било неудобно. Ние сме народ все още слабо развит, трябва малко по малко да изработим свои порядки, необходимо ни е просто устройство. Ако попаднем под властта на Русия, вие ще започнете да прилагате спрямо нас вашите отдавна установени порядки, за които ние не сме готови. Могат да възникнат недоразумения, да ни считате за неспособни, недоразвити и може би нещата не биха потръгнали добре!
Аз отлично разбирах, че в тези думи има много недоизказано. Че друга мисъл се е загнездила в главата и не излиза само поради недостатъчна откровеност.
- Но защо мислите, че ще се отнасяме с вас отвисоко?
- Вижте - отговори ми българинът - щом искате да бъда откровен, ще Ви кажа, че и сега, когато още не е решен въпросът какво ще става с нас, вие се отнасяте с нас твърде строго.
- И в какво се изразява тази строгост?
- Например, в отношението на вашето управление към нас. Щом още сега то гледа на нас като на свои подчинени, крепостни, то какво би било, ако преминем под ваша власт? Обръщат се към нас остро, не искат да изслушат нито един българин. Който е негоден и само чува "вие сте недоразвит народ, не трябва да разсъждавате, когато ви казват нещо, вие сте длъжни да слушате и да сте благодарни!" Ние, разбира се, сме благодарни, но все пак по-добре знаем какво ни е нужно, а междувременно не смеем да го заявим. И не само губернаторът се отнася така. Неговият пример следват и други лица от гражданското управление. Ето защо ние предпочитаме да имаме свое управление. Ние добре познаваме своите нужди и потребности. А под предводителството на Русия ние искаме да бъдем. Бихме били доволни, ако ни се даде руски княз и у нас се установи такъв ред, като в Румъния или Сърбия.
Неволно ме поразяваше колко скоро стана непопулярно нашето гражданско управление сред българите и с каква бързина се разпространяваха различни разкази за губернатора на България...

Евгений Исакович Утин - "Писма от България", 1879 г.
Евгений Утин е руски юрист, писател, журналист, военен кореспондент в Руско-турската война (1877-1878).

Освобождение чрез камшик

"- Аз знам - казваше ми един от началниците на окръг, докато обхождахме неговите владения и  спирахме в селата - че "братушките" не могат да ме търпят, но на мен ми е все едно. Това е такъв калпав народец, с който трябва да се работи строго. Сега те се боят от мен, защото знаят, че даром нищо няма да им опростя. Виновен - двадесет и пет нагайки*! Нека се боят!
- Чуйте - възразявах му аз - нагайката е  много глупаво средство за придобиване благоразположението на българите.
- А аз бих Ви направил за седмица началник на каза̀**, та да видите дали може да се работи без нагайка: всеки ден щяхте да раздавате по двеста-триста. Вие не познавате българите. А що се отнася до тяхното разположение - Господ да им е на помощ, за какво ни е нужно то?
- Забравяте, че все пак сме дошли да ги освобождаваме!  А Вие - с нагайката!
- Повярвайте ми, за тях най-доброто освобождение е нагайката!"

*Нагайка - къс, дебел камшик, съставен от къси кръгли кожени ленти, сплетени в плитка.
**Кааза̀ или каза̀ - административно-териториална единица в Османската империя.

Евгений Исакович Утин - "Писма от България", 1879 г.
Евгений Утин е руски юрист, писател, журналист, военен кореспондент в Руско-турската война (1877-1878).

За "освободителната мисия" на губернатора Черкаски

"Добре помня как в първия или втория ден от пребиваването ми в Търново, се срещнах с един българин от партията на Младите, който на въпросите ми за гражданското управление, за княз Черкаски, започна да се жалва от въведените порядки.

- Но от какво е причинено вашето недоволство? - попитах го аз.

- О! Много бързо ни дадоха да разберем как гледат на нас. Още с първите крачки ни показаха, че са дошли в България не за да ни влязат в положение, да проучат отблизо края ни, да се отнасят внимателно към нуждите ни, а само да заповядват и командват, без да обръщат никакво внимание на мненията и представите ни.

Аз намирах тези отзиви за голословни и изисквах факти.

- Искате факти - продължи българинът - заповядайте! Ето един. Още когато руските войски - започна да разказва той - не бяха преминали през Дунава, в Плоещ  беше изпратена българска делегация. Тя беше приета извънредно милостиво от самия Суверен, княз Горчаков също я беше обласкал, а тук я третирали съвсем различно. Остро им заявили, че не искат да знаят за никакви депутации; да не смеят да си помислят, че се явяват като представители на българския народ; че България няма и няма да има политическо представителство. И заплашително ги посъветвали да изхвърлят от главите си всякакви политически начинания. Представете си - вече много разгорещено започна да разказва българинът - когато един от делегатите поискал да изкаже някакво съображение, силно му закрещяли: "Не се нуждаем от вашите съображения! Вие трябва само да слушате и да се подчинявате, а не да разсъждавате!" Кажете, моля Ви - добави той - нима при вас е прието да се отнасят така с хора, които не са извършили никакво престъпление? Ние мислехме, че така се държат само в Турция."

Евгений Исакович Утин - "Писма от България", 1879 г.

Евгений Утин е руски юрист, писател, журналист, военен кореспондент в Руско-турската война (1877-1878).

Четвърти откъс от "Писма от България"

"Великолепният път се разстилаше пред нас - красива природа, великолепно шосе, образцови мостове, мраморни фонтани с чиста, прохладна вода. Но къде сме ние? Нима в нецивилизованата, дива Турция? И мисълта за родината отново изниква във вашата представа и горчиви сравнения ви излагат отново на досадна меланхолия. Тази родина, любовта към нея, подклаждана от военните събтия, при това в чужбина, пленява всички ваши чувства, всички ваши мисли. Всичко, което виждате; всичко, което чувате; всичко ви заставя да се пренесете тук, далече, в неприветливите села, градове, лесове и степи. Неприветливи, да, но също така и родни, близки до сърцето ви. 

............................................................................................

Несъмнено завистта е грозно чувство, но точно завист, и нищо друго, предизвикваха в мен неприятните мисли за родината, когато погледът ми се спираше на тези пътища, мостове, фонтани, убедително говорещи за известна благоустроеност на страната. Смрадливите турци, мислех си аз, и те са се обзавели външно с европеизъм, а уж са варвари. А защо ние нямаме нито такива пътища, нито такива мостове и фонтани?"

Евгений Исакович Утин - "Писма от България", 1879 г.

Евгений Утин е руски юрист, писател, журналист, военен кореспондент в Руско-турската война (1877-1878).

Из "Писма от България", Е.И.Утин

"Скоро руската граница остана назад. След два-три часа, вече бяхме в Яш.
"Европа!" - Неволно се отрони от всички. Да, Европа - всички го чувстваха, всички го виждаха, всички го разбираха. Яш - малко градче, а в това градче - прекрасни настилки, чисти улици, отлични домове, магазини, великолепна градска градина, навсякъде прокарана вода, газовео осветление, цялата подредба на живота е чисто европейска, в това е невъзможно да се усъмниш. Но в какво се изразява този европеизъм - ще попитате вие. Как да ви кажа - във всичко, което преминава пред очите ви.
..............
Затова ли, че Кишинев е толкова близо до Яш, или от нещо друго, но многократно се случи да чуя:
- Кажете, моля Ви, защо сме толкова злополучни, защо не можем да устроим порядъчно нашия живот, нашите градове? Не е ли обидно, когато сравнявате Кишинев, който сте напуснали само преди няколко часа, с Яш? Какво представлява Яш? Малко градче, няколко хиляди жители, но тук е удоволствие да се живее, а в същото време Кишинев е като място за заточение на престъпници, пустиня някаква, помийна яма, а там жителите са повече от сто хиляди и сред тях има заможни, даже богати хора. Сутринта сте в Азия, пътувате няколко часа и попадате в Европа. Защо се получава така всъщност?"

Евгений Исакович Утин - "Писма от България", 1879 г.
Евгений Утин е руски юрист, писател, журналист, военен кореспондент в Руско-турската война (1877-1878).

Евгений Исакович Утин - "Писма от България", 1879 г.

"...Искаше ми се да сменим темата и се обърнах към един от моите спътници, гвардейски офицер, с баналния въпрос:

- В армията ли отивате? На Дунава?

- Да, на Дунава - отговори той - но не в армията.

- Как така?

- Отивам да служа в цивилното управление на България, под началството на княз Черкаски.

Не ми е трудно да призная, че имах съвсем бегла представа за цивилното управление, което се предполагаше да бъде въведено в тази страна. Някак трудно ми се побираше в главата концепцията за въвеждане на цивилно управление по време на самата война. Желанието да се възползвам от предоставения случай, за даизясня за себе си този въпрос, беше напълно естествено, но това желание не можеше да бъде удовлетворено. Моят спътник имаше също толкова малко понятие от цивилното управление на княз Черкаски, колкото и аз. Той тънеше в абсолютно неведение относно всичко, което касае устройството на това управление, неговата бъдеща дейност, неговите права и задължения. Гвардейски офицер, тръгнал да служи в цивилно управление! - това ми се видя някак странно и реших да разясня за себе си моето недоумение.

- Вие вероятно сте служил по-рано в цивилна администрация?

- Не, никога. През целия си живот съм бил военен. Обучавах се в корпуса, след това постъпих в полка и през цялото време съм бил в строя.

- Но вие, вероятно, по някаква причина сте се занимавал с България, изучавал сте този край, интересувал сте се от него?

- Не, не! - припряно отговори офицерът - Никога не съм се занимавал с България и никога не съм я изучавал.

- Но в крайна сметка, напоследък не сте ли се заел да изучавате историята на България, да прочетете някои съчинения, думи, да се запознаете със страната, която отивате да управлявате?

И на този въпрос - уви! - последва същия категоричен отрицателен отговор. Този втори, макар отново, разбира се, единичен факт, все пак ме наведе на тревожни мисли. "В крайна сметка, това не е съвсем редно", неволно ми мина през ума. Някак дивашко изглеждаше, че за управлението на България се призовават хора, не само неподготвени за административна дейност, но хора, неполучили висше образование и които през целия си живот не са се занимавали с нищо друго, освен с военни дела.

- Позволете да ви попитам - смутено попита някой - кой Ви покани за тази длъжност?

- Поканата дойде от княз Черказки, - отговори нашият много симпатичен спътник - тъй като той е назначен за губернатор на цяла България. Той се е обърнал с молба, от всички гвардейски полкове да му дадат по двама-трима офицери, за заемане длъжностите окръжни началници, вице-губернатори и губернатори за цивилното управление на България.

Този отговор очевидно задоволи всички. Ако княз Черкаски счита за полезно да кани за управлението на България хора, съвършено неподготвени за такава кауза, то е защото, разбира се, той има за това основателна причина. Княз Черказки - ако някому не е известно - се ползва у нас с репутация на толкова умен, толкова сериозен държавен човек - човек, отдаващ цялата си душа на каузата, на която се е посветил, че на никого не му дойде на ума да порицава начина му на действие. Разбира се, този начин изглеждаше леко странен, но само за този, който не помни думите на Хамлет към приятеля му Хорацио, че на този свят има много странни и неразбираеми неща за простосмъртните. Така би могло да е и тук. Може би бъдещият управител на България беше прав; може би за новото дело са нужни нови хора, незаразени от рутината, както за новото вино са нужни нови мехове. Строго погледнато, такива назначения не бяха и повод да се удивяваме. Затова никой не възрази, когато един от събеседниците заяви, че не вижда нищо странно в такива назначения.

- Това, което е подходящо за нас - започна той - то също така е пригодно и за България. Защото работите у нас вървят. И вървят не лошо. А междувремено помислете - много ли от лицата, заемащи губернаторски длъжности, и заемащи ги с чест, са с висше образование? Много ли са лицата, подготвени за такива длъжности от предишната си дейност? А междувременно, погледнете как бързо усвояват цялата необходима опитност..."

Евгений Утин е руски юрист, писател, журналист, военен кореспондент в Руско-турската война (1877-1878).

"Писма от България"

"Аз признавам величието на селската реформа, но това все пак не ми пречи да видя, че поне материалното положение на руския селянин съвсем не е по-добро, а може би е по-лошо от материалното положение на същите тези българи, за които вие искате да проливате руската кръв. И това е така, защото редом със селската реформа, и до сега, не беше проведена облагателна реформа и не беше изменена системата на налозите. Аз много ценя всичко това, което беше направено от правителството за образованието на народа, но не мога все пак да не призная, че средното образователно ниво на руските народни маси е по-ниско от средното ниво на българското население."
Евгений Исакович Утин - "Писма от България", 1879 г.
Евгений Утин е руски юрист, писател, журналист, военен кореспондент в Руско-турската война (1877-1878).
Цитираният откъс е от глава първа на книгата - "Передъ войною". Той представлява част от реплика на т.нар. от Утин "песимист", олицетворяващ мнението на частта от руското общество, която е против обявяването на войната. Т.нар. "оптимист" (привържениците на войната) му отговаря: "Всичко това е съвършено вярно, но какво общо има с войната?"...

...Какъвъ интересъ за руский народъ, че на българский престолъ стоялъ не Батембергъ, а нѣкой-си Мингрели? Ще да сѫ подобри ли неговото рабско положение, че България станала русска губерния, че въ свѣта София служи литургия Московский митрополитъ, а не Шеюль-Ислямътъ? Лъжатъ руский човѣкъ полицейскитѣ публицисти, че България била узурпирана, че братушката билъ ограбенъ, че черкови и попове били поругани. А русский състрадателенъ човѣкъ, на когото всичката покѫщнина е само единъ кожухъ, който на сънъ не е виждалъ богатствата и благата на своятъ братушка, вѣрва и състрадава християнски. Нѣмалъ "простьтъ русский човѣкъ, трѣбало му Черно и Бѣло море да глѣда на широко и види далеко, прибавятъ полицейскитѣ патриоти. А малка ли е "Свята Русь"? Три години да вървешъ, пакъ край не можешъ се намѣри. И морета ѝ дал Господъ, и рѣки, и земи, и гори, и черкови, и манастири. Само едно нѣма русский човѣкъ: "воля" и "свобода". Той е лялъ кръвь, и за Хабсбургската династия, и за престола на Сардинский Кралъ, и срѣщу Мехмедъ-Али, и за Витлемската черкова, и за гѫжвата на авганский Емиръ, но думитѣ: "воля" и "свобода" не смѣе още да произнесе. Неговитѣ братия Българи се наказватъ, че поискали своето, че подали рѫка на братията си за съединение, когато въ сѫщото това време, мѣсото на русский човѣкъ се излага да се бие за вѣтърътъ, да присвоява чуждото и безполезно за него...

З. Стоянов, в. Свобода, бр. 28, 11.02.1887 г.