Кой попречи на българите да се защитят на Берлинския конгрес.

"Между туй страхът от едно посегателство от страна на Европа върху новосъздаденото положение ставаше се по-основателен. Вече самите висши военни между русите почнаха да предчувствуват обрата, който се готвеше. Някои от тях даже още през месец януари преди мира предсказваха положително неминуемото поражение на руската дипломация. В самия ден на подписването на Санстефанския договор, на 19 февруари, генерал Скобелев на банкета, даден по тоя случай в Одрин, бе казал в присъствието на мнозина българи, че "договорът не ще бъде траен, защото Англия ще бъде първата, която ще иска преразглеждането му, а следователно и изменението му"¹².

Изразено от мнозина генерали, стоящи във връзка с висшето петербургско общество и осведомявани върху вървежа на дипломатическите преговори, това опасение се разпространи бърже по цялата руска войска, от Сан Стефано до Дунава, раздухвано, преувеличавано, растящо със страшната тревожна сила на лошите предвестия. Само българите съхраняваха още своето радостно и непоколебимо спокойствие, осветено от вековната мисъл, че волята на Русия не може да бъде насилена. В Сан Стефано обаче депутацията почна вече да се разколебава малко в своето доверие в неприкосновеността на договора. Високопоставени лица, офицери от свитата на великия княз, потвърдяваха подозренията, чути по-рано в Одрин. Настъпи смущение в духа на българските дейци. Мисълта да се прати депутация до Силите вече не ги ядосваше.¹³ Напротив, те почнаха да я обмислюват хладнокръвно. "Първият, който възприе моето предложение, пише дядо Методий¹⁴, бе покойният Греков. По-сетне склониха и мнозина от нашите другари. Решихме да се свика едно общо събрание, в което да се разисква от всички нуждата от едно енергично общобългарско действие за съхранение на народното ни единство. Понеже щеше да ни бъде неловко да държим тайни съвещания в самия руски стан, където бяхме дошли като пратеници на българската признателност, намерихме за добре, щото събранието да се състои на турска територия. То стана в съседното село Марикьой. Там присъствуваха освен светските лица и екзархът заедно с владиците. Обясни се, че нашето намерение не произхожда от някакви чувства на недоверие спрямо великодушната наша освободителка, а от желание да й помогнем в старанията й да запази свято и ненарушимо спасителното дело, извършено от нея." Методий обясни, че българите трябва да покажат на Европа, че те не са едно тъмно племе, което служи на Русия като предлог за войни и завоевания, нито една безформена маса, която може да се дели и разкъсва безогледно, а един народ с история, със съзнание, добито чрез просвещението си, и с твърдо единство, постигнато вече от църковното му възраждане. След страстни и дълги разисквания събраните се разотидоха, без да вземат някакво решение. "Тия, които бяхме на едно мнение, се съгласихме, разказва дядо Методий, да се срещнем още веднъж, за да обсъдим практическото изпълнение на нашата идея. Това интимно събрание стана в самия Цариград, в хотел Byzantios, в Пера. Решихме, че на първо място трябва да се съставят адреси до бъдещия конгрес, които да носят подписи от всички български земи. Една особена депутация трябваше да занесе тия адреси в Берлин и да ги предаде на европейските пълномощници." Познатият учител и записвач на народни умотворения Шапкаров^f бе натоварен да събира печати от българските общини в Македония, а сам Методий се задължи да изпълни същата мисия в Пловдив. Нещастие сполетя обаче и двамата и хубавото това начинание пропадна. Адресите от Македония Шапкаров ги предаде на велешкия търговец Весов, който трябвало да ги занесе в Екзархията в Цариград: той счел за по-сигурно да ги предаде на руското посолство, дето те изчезнаха безследно. В Пловдив задачата на Методия бе по-трудна. В Македония Освобождението бе се явило като призрак и всички там трепереха да не би той да изчезне: адресите бидоха подписани поради това със страст. В Пловдив стоеше победоносната руска войска, залог за бъдещето. Кой дръзваше да се усъмни в покровителството на велика Русия? Методий чу тогава жестоки обвинения. "Наричаха ме, пише той, безумец. Питаха ме: ако паче чаяние е предопределено Европа да разруши руското дело, какво можем да направим ние със своите малки средства, за да я възпрем от това пагубно намерение? Най-люто ме упрекваше Костаки Пеев^g, който заяви, че моето предложение е едно предателство." Българският здрав разум обаче и в тоя случай взе връх. Адресът биде подписан тайно.

Но и тук, както в Македония, една непредвидена случайност осуети хубавото начинание. Тъкмо когато Методий се готвеше да тръгне за Цариград и да занесе адреса на сигурно място, русите, предизвестени от Костаки Пеев, който искрено се боеше да не би да стане някоя пакост, възпрепятствуваха на захванатото дело. Скоро след това се свика Берлинският конгрес. От всички балкански народи се явиха там депутации. Успяха да пристигнат дори пратеници от Армения. Само гласът на българския народ не се чу. Европейската дипломация извърши своето високо дело, без да подозира даже какъв болезнен отзвук ще намерят нейните решения в душата на тоя народ: за нея той бе нещо тъмно и в същото време отвлечено и тя оперираше над него с пълно хладнокръвие."

Симеон Радев, "Строителите на съвременна България"

В светлината на неизвестните тогава тайни споразумения между Русия и Австро-Унгария, сключени в Райхщад и Будапеща  още преди началото на войната, както и друго тайно споразумение на Русия - с Англия, месец преди Берлинския конгрес, ясно се вижда, че КОЙ отново работи срещу българите.
Кой е "Кой"? Ето отговорът на Захарий Стоянов: http://chitanka.info/text/10048-kojy

След граф Игнатиев, княз Дондуков също "помага" на българската Екзархия.

Продължение на   http://istoriawypros.blogspot.com/2015/06/blog-post.html

"Това е един твърде любопитен епизод от руско-българските отношения и може да се каже, че той е останал едва ли не съвсем неизвестен. Известно е, че подир подписването на Санстефанския договор екзарх Йосиф І дойде в Пловдив: повикан от Дондукова според едни, а според други - от желание да обезпечи своя пост на глава на църквата. Той бе наистина непризнат още от владиците на Северна България, които считаха избора му за незаконен, понеже не станал напълно според екзархийския устав. Австро-унгарският посланик в Цариград, граф Зичи, бе също повлиял на н. блаженство да се завърне набързо в България. Хитрият дипломат бе го заплашил, че русите ще го свалят, защото бил избран от партията на д-р Чомакова като враг на Русия. Екзархът останал дълго време в Пловдив и както се вижда от английската Синя книга, вземал е живо участие в борбата за национално единство. Неговото отсъствие от Цариград обаче беше една голяма опасност за интересите на българското население в Македония. Почнах да се чуват настоятелно гласове, че мястото на екзарха е в Цариград и че той трябва веднага да се върне на своя пост. Малко неохотно - защото нито знаеше как ще го посрещнат турците, нито бе сигурен за своето положение поради опозицията на владиците в княжеството - екзархът на вид да се върне в Цариград. За голямо учудване на българските деятели, събрани тогава в Пловдив, княз Дондуков не се съгласи. Той заяви, че духовната област на Екзархията ще съвпада с територията на княжеството и на Източна Румелия; а колкото за македонските епархии, той настояваше, щото те да останат под ведомството на Патриаршията, чиято власт се простирала законно във всичките предели на Турция."
Симеон Радев, "Строители на съвременна българия"

"Помощта" на граф Игнатиев за българската екзархия

"Конфликтът между крайните български патриоти и руската дипломация не закъсня да се появи. В своята опозиция срещу опортюнистическите съвети на Игнатиева, който искаше да пожертвува българската народна цялост на руската политика за единство в православния свят, "младите" се увлякоха в крайно русофобство. В своя вестник Македония^a П. Р. Славейков отправяше срещу Русия страстни нападки, които странно напомнюват статиите на Раковски, писани по-рано, и фейлетоните на Захари Стоянова подир 9 август.

Политиката на граф Игнатиева биде победена от българския национализъм. Преговорите за помирение с Патриаршията, тъй енергично ръководени от него, останаха безплодни. На 6 януари, на празника на Богоявление, тримата български владици Панарет Пловдивски, Иларион Ловчански и Иларион Макариополски тържествено служиха в българския храм във Фенер, напук на предупрежденията, че се излагат на голяма опасност. Предупрежденията не бяха лъжливи. Наистина патриархът лиши след това двамата владици от техния сан, а Иларион Макариополски, който бе вече претърпял по-рано същото това наказание, без да се съобразява с него, биде отлъчен от църквата. Патриархът не се ограничи с тези строгости. Той направи постъпки пред Високата порта, за да бъдат заточени тримата архиереи, представено то него като главна спънка на едно помирение. В същата смисъл действуваше и граф Игнатиев. Игнатиев бе тогава всесилен всред турските министри: някои европейски публицисти го наричаха руски вицеимператор в Цариград. Портата нямаше никакво желание да преследва българската църква, току-що създадена от нея чрез фермана, но тя бе принудена да се подчини на волята на руския посланик. На 21 януари 1872 г. тримата български владици бидоха заточени в Измир, Мала Азия."

Симеон Радев, "Строители на съвременна българия"