"Нашето обществено развитие се движи наистина със скоростта на костенурка. В течение на дълги векове ние, покорени в началото от външното татарско иго, след това от вътрешното иго на московската епоха, в съвсем близък контакт с татарското, почти не чувствахме потребност от обществена самостоятелност. И тя (обществената самостоятелност) се представяше в доброто старо време, а и сега все още се представя от някои мракобесници, прикриващи своите лакейски мисли и чувства зад паравана на нашата обществена незрялост и непригодност, като някаква необичайна странност, напълно непригодна, както се казва, за самобитната природа на руския народ. По силата на такова минало, с което не се е простило напълно и настоящето, ние разглеждаме всеки частичен успех в нашия обществен живот не като нещо, което е напълно в реда на нещата, а като милостиня, дребно подаяние, което зависи от благоприятния случай. Искат - дават, не искат - не дават. Днес дават, утре вземат. И общественото чувство е дотолкова принизено при това, че подобно отношение към обществото се приема за нормално. При съществуването на такова отношение към, очевидно, най-присъщите надежди на всяко общество, изведено по собственото му мнение от ужасно състояние, става ясно, че ние, по силата на историческите предания, само това знаем - да благодарим. Благодарността не слиза от нашите усти. Погалят ни по главицата - благодарим, нашляпат ни хубавичко за някаква глупост, ние разбира се помрънкаме, но и в нашето мрънкане, както при послушните деца, се чуват думи на благодарност за получения урок. Какво чудно има, ако ние, така да се каже, исторически възпитаващи се в чувство на благодарност, изискваме такава и от другите, които имат щастието, или нещастието да се сблъскат с нас. За какво трябва да са благодарни, това е друг въпрос, но са длъжни да са благодарни. Така изисквахме и продължаваме да изискваме благодарност от румънците, макар че - не трябва да крием - кой знае какви благодеяния не сме им оказали. И даже им се сърдим и ги наричаме неблагодарни за това, че не изпадат във възхищение от това, което и нас, и всеки друг, не би довело до възторг.
По същия начин изисквахме от първия ден коленопреклонение от българите. И го изисквахме даже в тези дни, когато нашето застъпничество им навлече страшните беди, подробно описани в предишната глава. Неумереното изискване на благодарност във време, когато още не е имало за какво да благодарят, имаше като последствие значителното охлаждане на това внезапно влечение, което бяхме почувствали към южните славяни. Въпросът за тази "благодарност" все пак не е безпредметен, доколкото, пораждайки в някакъв момент някаква хладност, в бъдеще може да съдейства за установяване в известнастепен на недружелюбни отношения между нас и другите славянски народи..."
Евгений Исакович Утин - "Писма от България", 1879 г.
Евгений Утин е руски юрист, писател, журналист, военен кореспондент в Руско-турската война (1877-1878).
